Родил съм се невинен и съм започнал да си поръчвам щастие. Нормално. Обаче живота е като кръчма и повечето от това, което си поръчвам ми го поднасят. Аз съм щастлив човек. Но при мен за щастието доста често ми пристига и сметката. Не идва носена от апетитна сервитьорка.  И трябва да си плащам. Но има проблем … в менюто на това приятно кръчме не пишеше цената на щастието. Нали съм учен човек уж, защо сам не мога да си сметна колко трябва да си платя? В университета ни скъсаха да смятаме матрици, интеграли и диференциални уравнения, но не ме подготвиха за толкова проста сметка. Какво е простото отношение на щастието спрямо цената за него.

Като с алкохола в увеселително заведение. Поръчваш, пийваш за настроение, изпадаш в блажено безвремие. Удоволствия в компания. Забавления. Самоирония. Усмивки. Смях. Ако не ти, то душата ти танцува. Всички ти стават приятели, па макар и непознати. 4-5 часа относителен кеф … Но идва утрото. Идва махмурлука. Дошла ти е сметката за изживяното щастие. И се заричаш. „Не на алкохола!“. Но сметката трябва да се плати. И следва цял ден главоболие. Неутолима жажда. Лош вкус в устата. Значи отношението Щастие/Цена е просто: 4 часа кеф е равно на 12-14 часа махмурлук. Значи за един час пиене - тройно повече страдание след това. Но все пак ти минава. Възкръсваш. Някой ден отново ще го правиш. Лесно е когато знаеш каква е цената.

А колко трябва да си платя за 13 години безгрижно семейно щастие? Дарен с две незаслужени радости – приел ги за даденост. Пестелив на усилия. Имаше време. Щях да се раздавам на порции. Времето беше пред мен – нали не бях видял менюто.  Получих сметката и за това, че всеки ден благодарях на всичко свято, че съм богат. Богат с две незаслужени радости - едната вече безвъзвратно загубена. Втората въпрос на време да ми бъде отнета. Броени часове на щастие и после – раздяла. Болка. Самота. Дни наред. Но хванах цаката -снимки. Много снимки на мигове откраднато щастие. Публично съхранение … За някои е показност. За мен след време когато ще съм забравил болката от раздялата ще гледам и така ще помня - моментите, в които сме се радвали на взаимността. Не толкова баща и син – по-скоро съмишленици.

Аз бях щастлив син на невероятно добър баща. И благодарях на Бога всеки ден, че съм се родил под крилото на толкова почтен човек. Почти двадесет години се опивах от присъствието му до мен. Обгрижван. От нищо не лишаван. Но дойде сметката. И помня тътена на безсмислената смърт. Ако изобщо има смислена такава. И още плащам сметката за незаслуженото щастие. Но станах силен. Къде със помощ на роднини, къде с приятелско рамо.

А кой не е щастлив да е богат с приятелство. И как не ги е страх и тези хора. Кога ли ще платя и тази сметка. Цената на разочарованието в приятелски очи. И някои ги отблъснах. Умишлено. Не искам да плащат мои сметки. Чужди сметки може да плащам – по леко е. Но моите сметки да плаща приятел – кошмар!

И макар и богохулни да са молбите ми, Боже мой не ми давай щастие. Дай ми ежедневие. Дай щастието на враговете ми. Да плащат после те сметката на безгрижното щастие. Нека да са обградени от щастие. Да се гаврят с всичко свято предназначено за мен. Да го притежават надсмивайки ми се. Щом не съм го притежавал няма да страдам за него.

И пишейки това си мисля. В очите на редица мои „доброжелатели“ тези редове ще са признак на слабост. Показвам нужда от съжалението на околните. Ама грешат. От околните не се интересувам. Приятелите са ми важни! А истинските ми приятели ме знаят, че от унижение не се боя. Те са ме виждали паднал и ме знаят, че рано или късно се изправям. По силен от  преди. Кален. Те не ме съжаляват, а ме подкрепят.

Това е  храна за вас мижави душици. Това откровение изградено с безумни думи лъхащи на самосъжаление. Бивши мои приятели, черпете се с щастие от моето нещастие. То е за вас. Но и за него ще си платите – не на мен. Кръчмата ще ви донесе сметката.